„Не знаех, че да държиш в ръцете си живота или смъртта на някого другиго, е по-лошо от това да усещаш опасността на собственото си положение“

„Приспивна песен в Аушвиц“ представя реалната, драматична история на Хелене Ханеман, германка по произход, съпруга й Йохан – циганин и петте им деца. Годината е 1943, когато животът им се преобръща. Семейството е изпратено в Аушвиц, където са затворени в циганския лагер в Биркенау. Като германка Хелене има пълното право да не поема по пътя към смъртта, но тя категорично отказва да изостави най-скъпото си – семейството.

„Майките нямат идеологии. Децата ни са единствената ни кауза, нашата родина. За мъжете убиването и смъртта може да са нещо естествено. Но за нас, които даваме живот, да се убива за идеали, е най-голямата грешка на човечеството. Майките, които дават живот, никога не стават съучастници в толкова много смърт...“

Романът на Марио Ескобар е вледеняващ. Или по-скоро майсторският начин, по който писателя борави с думите, позволява на читателя да изгради ясна картина в съзнанието си, да усети уханието на приближаващия край и да се докосне до страха и отчаянието.

„Понякога, когато реалността се докосне до сърцето ти, най-добре е да я избегнеш с мечти“

„Приспивна песен в Аушвиц“ е роман за безграничната любов на майката, която макар и понесена в ритъма на танца на смъртта, запазва хладнокръвие до последно, за да окрили, доколкото може децата си. Иронично, но борбата за живот се превръща в едничката свобода и опит за избавление, която им остава, като алтернатива. Контрастът между ада и обичта е толкова ясно обрисуван, че съвсем ясно читателя ще открои многото, преливаща любов сред най-големия мрак.

„Когато животът ни отнеме онова, без което сме мислили, че не можем да живеем и ни остави да се изправим голи пред действителността, разбираме истинската стойност на важните неща, които винаги са били невидими“

Чудовищната машина, задвижвана от нацистите - Аушвиц , написа историята, както за човешката разруха в името на фанатичните идеали, така и за обезкървяването на човека като личност. Знаете ли, парадоксално, но между страниците няма да откриете и капчица открита омраза към унищожителя. Ескобар успява да изгради сюжета, така че да подкани публиката към добро, към любов, в името на това, човек да избяга от първичното си, животинското си изначало, за да не се превърне в образ и подобие на чудовището срещу него и да не се повтори историята от 1943-1944г. В „Приспивна песен в Аушвиц“, посредством Хелене, авторът разсъждава върху причините за антихуманното, антисоциално поведение и психологически дефицит на нацистите, като изтъква че преди всичко това е резултат от липсата на любов. Любов към самия себе си и към останалите.

„Когато на света няма никого, който може да ни обича, преставаме да съществуваме“

 Книгата е изключително прям опит и то успешен да се въздейства върху всичките ни сетива в името на промяната към по-добро. „Приспивна песен в Аушвиц“ показва открито, че понякога нещата, които ни липсват, които нямаме или препятствията, които застават пред нас, могат да се превърнат в наши съюзници и всъщност да ни изградят и да ни помогнат да издържим занапред...

„Благословен обикновен живот, нека нищо не те прекъсва, нека не те наранява, нищо не нарушава красотата ти и прекрасните щрихи, които рисуваш в душата ни“