Мненията на литературните критици, запалените любители на книги и историците съвсем нормално, биват доста разнопосочни относно избора на стил, сюжет и тематика при определянето на най-забележителните романи на всички времена. Но водещото в определянето на 5те най-добри романа писани някога, е социалното влияние, което са оказвали и оказват върху аудиторията и разбира се интереса и търсенето им на пазара. Ето и 5те литературни произведения, считани за най-забележителни:

“АНА КАРЕНИНА“ – Л. Толстой

„Когато обичаш някого, го обичаш такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаш да бъде.“ И тогава той осъзна, че тя не просто му е близка, а че сега той вече не знае къде завършва тя и къде започва той..."

Безспорно „Ана Каренина“ е един от най-забележителните литературни шедьоври на всички времена. Толстой засяга темите за семейните отношения, за любовта, болката от изневярата и предателството, за прошката и най-вече за търсената човещина. Романът е определян като особено революционен в отношението си към жените и наложените и установени от времето предразсъдаци и социални порядки.

"Ако ти можеш да преживееш и един ден без да разбереш как съм и какво правя, значи можеш и всички останали дни!"

 

“ДА УБИЕШ ПРЕСМЕХУЛНИК“ – Харпър Ли

“Единственото нещо, което не се подчинява на общите закони, е съзнанието на човек.”

Роман – приказка за детството, така може да определим книгата на Харпър Ли, „Да убиеш пресмехулник“. Романът разглежда разсизма в Южна Америка през погледа на едно шест годишно момиче на име Скаут. Героите в книгата, написана през 1960г. промениха перспективите и гледните точки в Съединените щати в момент, когато негативите към различните, чернокожите, бележи своя връх. „Да убиеш пресмехулник“ печели наглада „Пулицър“ през 1961г. , а година по-късно излиза и екранизирана версия, която печели „Оскар“. Литературните критици определят романа като революционен по отношение на американската социална сфера.

"Хората виждат най-вече това, което искат да видят и чуват това, което искат да чуят"

 

“ВЕЛИКИЯТ ГЕТСБИ“ – Франсис Скот Фицджералд

"Сърцето му забило по-бързо и по-бързо, когато бялото лице на Дейзи се надигнало до неговото. Знаел, че когато целуне тази девойка и слее завинаги неизразимите си мечти с нейното тленно дихание, умът му никога вече не ще блуждае, както умът на бога. Така той зачакал, ослушал се още миг в камертона, ударен в една звезда. Тогава я целунал. При докосването на устните му тя разцъфнала за него като цвете и въплъщението на мечтите му било пълно."

Действието на романа се развива през 20те година на миналия век в ерата на джаза. Романът цели осмиване и сриване на представата за американската мечта. Това е история, както за цената, която се заплаща за трупането на богатство, така и за унищожаващата любов, водеща човека до емоционален и физически крах. Фицджералд ни потапя в блясъка, шумните и разточителни партита, разгулни компании, в алчността за притежаване и амбициите за повече и повече пари. Изящен е начинът, по който писателя улавя и пресъздава отминалата епоха и душевността.

"Вярвам, че животът може да бъде видян много по-добре, когато го наблюдаваш през един-единствен прозорец"

 

„СТО ГОДИНИ САМОТА“ – Габриел Г. Маркес

„… да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина“

Романът излиза през 1967г. като литературния стил, към който го причисляват е т.нар. магически реализъм. Действието в „Сто години самота“ се развива в митичното село Макондо, а главни герои са няколкото поколения на фамилията Буендия. Още в самото начало на романа се загатва темата за първородния грях и напълно директно, се насочва вниманието към човека и съдбата, която сам трябва да носи; за това, че всеки идва на този свят изва сам и сам си отива. Разгадаването на съдбата, разкодирането й, се определят като абсолютен край. Трудна за четене и изживаване, историята на семейство Буендия, показва, че единствената надежда за спасение се крие в любовта.

"За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят"

 

„ДОН КИХОТ“ – Мигел Де Сервантес

"Мъката не е създадена за чудовищата, а за хората. Но когато хората я чувстват прекалено дълго, се превръщат в чудовища."

„Дон Кихот“ на Мигел Де Сервантес, публикуван изцяло през 1615г. е може би най-известното произведение на испанската литература. Книгата представя историята на Алонсо Кихано, който в резултат на многото прочетени рицарски романи, изгубва разсъдъка си и сам се самопровъзгласява за рицар, във времена, когато рицарството вече отдавна е отминало. Верен другар в приключенията, в които Дон Кихот се потапя, е Санчо Панса. Изключително противоповолни един от друг, двамата персонажи се впускат в едно безумно приключение, от което нито единия, нито другия няма да излезе същия. Романтичните идеали на Дон Кихот ще се сблъскат с грозната действителност. Романът може да бъде определен, както като психологически, така и като философски. Много теми, обединени от времето си, ще изплуват , за да поставят въпроса за лудостта на обществото като психическо, емоционално и ментално състояние.

„Няма нищо по-нищожно от доминацията на голямото самочувствие”